Пристанът като хранилище на моряшки истории в новата изложба на художника, която се открива в галерия Филипополис тази сряда
Иво Дернев
Има брегове, на които всеки иска да пристане. Да пусне котва. Да намери покой. Те не коварстват с невидими течения. От брега им струи блага светлина. Чуват се цикади, бохемски смехове, наздравици и съблазнителни кикоти. От морето пък лъха бриза на приключението. Романтиката. Неизвестното. Водите им са толкова дълбоки, и още по-чисти. И с толкова много живот. Те са приятелски. Те дърпат към себе си. Трудно се напускат. И знаеш, че дори да отплаваш за известно време някъде навътре в морето, пак ще се върнеш.
Такова пристанище е Атанас Хранов. Кей, от който не би си тръгнал, ако веднъж си пристанал. Акостираш ли в твореца, оставаш завинаги. Пуснеш ли котва в приятеля, там си вечно.
Тъкмо така кръсти новата си изложба Наско. „Пристанища”. Тя ще бъде открита на 4 септември, от 18:30 часа в галерия Филипополис. Атанас Хранов е подготвил близо 20 живописни платна и няколко пластики, за да накара отново публиката да отплава с него във фантастичния свят на твореца и моряка.
„ Пристанищата не е нужно да са на морето, за да бъдат пристанища. Самите ние сме пристанища. Всяко едно нещо може да бъде възприето като пристанище. А и на български този глагол „приставам” е толкова нежен и любовен. Ти му се доверяваш на това място, отдаваш му се. Или на този човек, в нашия случай”, разказва минути, след като е подредил изложбата си художникът Атанас Хранов.
Мореплавателят Атанас Хранов добавя: „Приближавайки от морето към сушата възприятията са съвсем различни. Пристанищата на моряците са съвсем различни от пристанищата на хората, които са на сушата и излизат на тях, за да пият по една бира или да хапнат прясна риба. Морякът вижда това пристанище като убежище, като нещо в което той ще се приюти, ще почине и ще се подготви за новото плаване. В този ред на мисли пристанището е едно хранилище на моряшки истории. Ти стигайки до Гибралтар например, превръщаш самият Гибралтар е последното изречение, което затваря разказа на пътуването до този пристан. Ти го оставяш там. Тръгвайки от Гибралтар обаче това е първото изречение на следващото пътуване, на следващото приключение и съответно следващата история. Колкото по-значими разкази събира едно пристанище, толкова по-значимо е то. Има такива емблематични места поради тази причина- Карибите, Гибралтар, Азорите, Канарите, Бермуда. Там големите моряци разказват големите си истории от големите си плавания. Пристанището не е сбор от бетон, места за връзване, заведения за разтуха и дребни удоволствия. То е много повече от това. То е край и начало. Край на едната история и начало на новата. Финалното изречение и първото”.
Ето какво написа друг творец и моряк- Александър Секулов за новата изложба на приятеля си Атанас Хранов.
ВЪЛНИТЕ СА ПОСЛЕДНОТО ПРИСТАНИЩЕ
Вълните са последното пристанище, макар все още да не го приемаш. Ти още вярваш в прилива и отлива, ти още дишаш радостно със вятъра… Когато всичко се успокои във теб, когато хоризонта се превърне на зеница и ти си само кръг, пулсиращ кръг на светлината, ще чуеш как шуми кръвта – това последно плаване, наречено от теб, но не за теб. И няма нищо по – самотно от глас на мъж, изправен срещу собствената кръв – родината, която те поглъща, пристанище, което те изпраща, небето, сред което се издигаш, предишния живот изгубил, загубил себе си напълно, дори не можеш да си спомниш дали си бил и бил ли си изобщо, достигнал нищото и озарен. И никъде не ще отплаваш вече, защото сам си се превърнал на пристанище за другите, които викат в тъмното, които чакат твоето спасение, за да живеят дълго те самите.